Част втора
Из книгата „Омега 2“
Съществуват философски идеи, изчиствани в човешката мисъл през столетията, с които малцина адвентисти са в състояние да се справят.
Келлог се “блъсна” в една от тях и признаците са, че той никога не разбра какво го е сполетяло. До самия край настояваше, че е вярващ християнин, който просто има по-ясен и проникновен поглед по отношение естеството на Бога и много от неговите идеи бяха на повърхността си много привлекателни. Цяло поколение мислещи адвентни водачи бяха пометени от омайващата представа, че самата Личност на Бога би могла да бъде толкова близо, колкото материалният свят около нас, и че Святият Дух е дошъл в нас физически чрез добрия свеж въздух на здравната реформа. Оттегляйки се от буквалната яснота на Божието слово и обръщайки посоката към философски спекулации, д-р Келлог откри, че дори неговият надарен мозък е отишъл твърде далеч в дълбините, до които е могъл да стигне. Поради тази причина, ако някой наистина е искал да саботира адвентизма, най-вероятно би въвел някаква форма на философска спекулация, която на някакво равнище, неосъзнато от повечето хора, би била напълно несъвместима с адвентната истина.
В зората на човешкия живот първата жена с мозък, сътворен от Божията ръка, се срещна с това предизвикателство в Едем. Тя направи грешката да флиртува с философските аргументи, подхвърлени й от ума на един паднал ангел и даже нейният удивителен интелект не можа да се справи с това. Дори Исус не си играеше с Луцифер в пустинята и неговият единствен отговор за дявола беше Писанието.
През изминалите столетия човечеството си е играело с това изкушение: Каин, който е искал да пренапише механизма на спасението, за да го направи “по-съвместим” със своя живот и работа; първите вавилонци, които подхранвали съмнение и решили, че умовете (и телата им) са способни да се изкачат на небето. Гърците паднали в същото, както и римляните, а около Христа една омайваща философия завладяла даже онези, които наричали себе си християни. Това е изкушението – да използваш разума отвъд очертаните му граници, което, вярвам, е част от онова, което Библията нарича “Вавилон”.
Из книгата „Омега 2“
Съществуват философски идеи, изчиствани в човешката мисъл през столетията, с които малцина адвентисти са в състояние да се справят.
Келлог се “блъсна” в една от тях и признаците са, че той никога не разбра какво го е сполетяло. До самия край настояваше, че е вярващ християнин, който просто има по-ясен и проникновен поглед по отношение естеството на Бога и много от неговите идеи бяха на повърхността си много привлекателни. Цяло поколение мислещи адвентни водачи бяха пометени от омайващата представа, че самата Личност на Бога би могла да бъде толкова близо, колкото материалният свят около нас, и че Святият Дух е дошъл в нас физически чрез добрия свеж въздух на здравната реформа. Оттегляйки се от буквалната яснота на Божието слово и обръщайки посоката към философски спекулации, д-р Келлог откри, че дори неговият надарен мозък е отишъл твърде далеч в дълбините, до които е могъл да стигне. Поради тази причина, ако някой наистина е искал да саботира адвентизма, най-вероятно би въвел някаква форма на философска спекулация, която на някакво равнище, неосъзнато от повечето хора, би била напълно несъвместима с адвентната истина.
В зората на човешкия живот първата жена с мозък, сътворен от Божията ръка, се срещна с това предизвикателство в Едем. Тя направи грешката да флиртува с философските аргументи, подхвърлени й от ума на един паднал ангел и даже нейният удивителен интелект не можа да се справи с това. Дори Исус не си играеше с Луцифер в пустинята и неговият единствен отговор за дявола беше Писанието.
През изминалите столетия човечеството си е играело с това изкушение: Каин, който е искал да пренапише механизма на спасението, за да го направи “по-съвместим” със своя живот и работа; първите вавилонци, които подхранвали съмнение и решили, че умовете (и телата им) са способни да се изкачат на небето. Гърците паднали в същото, както и римляните, а около Христа една омайваща философия завладяла даже онези, които наричали себе си християни. Това е изкушението – да използваш разума отвъд очертаните му граници, което, вярвам, е част от онова, което Библията нарича “Вавилон”.
В края на времето, изправени пред свръхестествени събития, които никой не може да обясни с човешки понятия, ние ще трябва да се отречем даже и от нашите сетива и да зависим единствено от вярата. Ето какво би спасило Ева. Но напротив – вместо това, посрещната с очевидно научно доказателство, което не можела да обясни, Ева направила грешката, като изоставила по-семплата вяра в онова, което Бог ясно е казал. Тя се опитала да “преизтълкува” Словото. Боя се, че това е опасността, съдържаща се в предупреждението на Елън Уайт за църквата в края на времето.
Това обяснява всичко. Защо и най-надарените и най-добрите пропадат? Защо се объркваме по отношение на толкова ясни истини – ясни като тази за светилището и съботата? Защо ще се развие такава враждебност срещу Елън Уайт?
Не можеш “да я преизтълкуваш”, като твърдиш, че говори само за някаква далечна епоха. Каквото е трябвало да каже, е ясно и (като всяко пророческо писание) понякога реже. Реже, направо реже нашите извинения, оставяйки ни без психологическа защита пред най-основната истина в цялото Писание: изкуплението е бягство от греха.
Това обяснява всичко. Защо и най-надарените и най-добрите пропадат? Защо се объркваме по отношение на толкова ясни истини – ясни като тази за светилището и съботата? Защо ще се развие такава враждебност срещу Елън Уайт?
Не можеш “да я преизтълкуваш”, като твърдиш, че говори само за някаква далечна епоха. Каквото е трябвало да каже, е ясно и (като всяко пророческо писание) понякога реже. Реже, направо реже нашите извинения, оставяйки ни без психологическа защита пред най-основната истина в цялото Писание: изкуплението е бягство от греха.
IV.
Това, което Елън Уайт описва, е просто удивително. Изоставяне на доктринални стълбове. Отхвърляне на установени истини. Промяна в нашата религия Заместване на историческия адвентизъм с интелектуална философия. Спокойно и тихо изоставяне на съботата. Нищо в този процес не е оставено на случайността – нито дори начинът, по който тази философия се разпространява в църквата. “Книги за един нов ред” биват разпръснати из целия адвентизъм – това е подходящ начин да се представи една медийна кампания, която превзема верността на мнозинството. Очевидно авторитетни фигури “буквално изплуват”, създавайки цяла виелица” от материали, които да убедят адвентистите, че е време за нещо “ново”. И това очевидно е правено с решителна сила, защото “на нищо няма да бъде позволено да застане на пътя на това ново движение”.
Колкото и да му се иска на човек, той не може да отмине всичко това като нещо случайно. То не е само една случайна сила в историята, сблъскала се “случайно” с адвентизма. Това е планирано. Както при Алфа, тук става нещо много лошо. Някой (или нещо) се опитва да грабне контрола над църквата. Както го описва Елън Уайт, планът съсредоточава атаките си срещу най-блестящите и най-добрите сред нас.
Сега – за най-странното съвпадение: този план, разкрит толкова отдавна от г-жа Уайт, е почти идентичен с плана, за който прочетох неотдавна в една книга, предназначена да заличи Реформацията и да обедини наново цялото християнство под “протекцията” на папата.
V
Когато тази книга бе започната, видяхме как папа Павел III посрещна непоколебимото предизвикателство на Реформацията. Когато наблюдаваше как неговият католически свят се отдръпва, той отчаяно се нуждаеше от някаква сила, която да се противопостави на реформаторите, изтръгнали от неговата власт толкова голяма част от Европа. И в един септемврийски ден на 1540 г. той откри тази сила в лицето на шепата коленичили мъже, които обещаваха да отидат навсякъде, където той заповяда, по всяко време, без да задават въпроси. Така се роди йезуитският орден.
Трябва да призная, че от дълго време съм впечатлен от тази много специална група свещеници, които обичат своята вяра, и които (обикновено, но не винаги) живеят толкова дисциплиниран живот. Не защото съм съгласен с тях, а защото зачитам дисциплината и компетентността. Няма да повдигам въпроса, който често сме чували, че те са навсякъде в нашата църква. Искам да внуша, че не само адвентизмът, но целият протестантизъм ще бъде оспорен от една идея.
Когато видя книга, написана от йезуит и занимаваща се с някой въпрос, свързан с края на времето, правя всичко възможно, за да я прочета. В купчината за изследване открих една такава (Heinrich Fries, Karl Rahner, Einigung der Kirchen-reale Moeglichkeit, Freiburg im Breisgau Germany:Verlag Herder, 1983).
Макар и изчерпана, тя бе толкова интересна, че претърсих цялата страна, докато накрая открих едно копие в Ню Йорк за моята лична библиотека. Авторите й бяха европейски йезуити, единият от които бе толкова прочут, че в теологичните кръгове името му е станало добре познато: Карл Ранър. Тя е озаглавена “Единството на църквите – една действителна възможност” и съдържа план, който да върне протестантските църкви под “чадъра” на Рим. Подробностите си заслужават част от вашето време.
Когато бъдат сумирани, осемте “тези” в книгата на Ранър всъщност представляват многостепенен план.
I. Ранър признава, че много протестанти са изцяло скептично настроени по отношение на единството с Рим. Поради тази причина трябва да се приложи стратегия, за да се победи съпротивата. Планът му е изключително умен. Преди идеята да бъде представена публично, той предлага тайно да се ухажват мислещите и по-видните интелигентни водачи в църквите, на които трябва да се повлияе. “Въз основа на техните теологични умения – заявява Ранър – тези църковни водачи могат да вземат решение в полза на църковното единство” (Ibid., p. 54).
Забележете плана: Решението за обединение ще бъде направено частно от неколцина водачи. След това той очаква, че те ще работят политически, за да предадат идеята и на собствените си хора, използвайки, разбира се, термини и идеи, добре познати на църковното членство, така че то да се чувства удобно по отношение на тази идея. Никой не може да говори езика на църквата по-добре от вътрешния човек. Отначало нежно, но настоятелно, те могат да продължават да вмъкват идеята сред членството: на събрания, чрез публикации, с най-хитри и фини промени в терминологията и чрез подчертаване на различни неща. В днешния манипулативен свят такава промяна се нарича “смяна на парадигмата”.
Както Ранър казва, те биха могли да работят с “ревност сред църковните членове”, правейки “сигурна подкрепата им”, преди въпросът да се внесе на гласуване (George Anderson, James Crumley, eds., Promoting Unity: Themes in Lutheran-Catholic Dialogue, Minneapolis: Augsburg Press, 1989, pp. 53, 54).
II. Ранър е убеден, че протестантите – да се изразим с неговите думи – са “толкова либерални, че не са загрижени за доктрините, стига само да присъстват няколко познати християнски идеи” (Unity of the Churches, p 54). Всъщност “членството в протестантските църкви обикновено практикува онзи вид послушание към църковните водачи, което нормално се намира и в римокатолическата църква. Затова човек не трябва да надценява опасността от някакъв бунт ...” (Ibid.).
Да го обясним ли отново? Ако техните водачи биха могли да бъдат спечелени, шансовете са повечето протестанти на средно ниво да последват сляпо тези идеи. От друга страна, Ранър казва, че протестантското мирянство е “пасивно” и следователно може да се очаква да последва водачите си за обединение с Рим (Promoting Unity, pp. 53, 54).
III. Когато идеята за обединение набере сила сред християнските църковни изповедания, тогава ще бъде сформирано икуменическо единство. Това само по себе си би могло да изплаши някои протестанти, затова планът съдържа хитър начин за неутрализиране на тази загриженост. Индивидуалността на деноминациите ще си остане. Църковните организации ще си останат непокътнати. Все още ще изглежда, че съществуват всички деноминации, които са били и преди, но от всеки ще се очаква да признава папското лидерство. Всички партниращи църкви ще признават значението и правото на “Министериум Петринум” на римския папа, че той е конкретният гарант за единството на църквата...” (Unity of the Churches, p. 59).
За да се ускори този икуменически процес, книгата предлага множество размени и общувания между църквите. Пастори от различни деноминации ще си разменят амвоните. Например баптистки пастор би могъл да проповядва някоя неделя в презвитерианска църква, докато презвитерианският му колега би говорил на методистите. Ако този план спечели някога почва в адвентизма, би могло да се очаква да се видят проповедници от други деноминации, посещаващи адвентните амвони.
Техниката за размяна на амвони е добре планирана за навлизането на икуменизма. Нека членовете на една църква бъдат изложени на проповедите на други вярвания и бариерите постепенно ще се стопят. Духовник от друга църква, който е заел тази неделна утрин амвона, изведнъж се оказва приятно човешко същество от плът и кръв, с весело и безгрижно чувство за хумор, с когото можеш да си изпиеш кафето в салона за социални срещи след богослужението. Още малко в тази посока и става неизбежно хората да си зададат един въпрос: Всъщност толкова ли е важна доктрината? Защо просто не се обединим около идеята, че всички обичаме Исус?
Точно това би могло да се окаже въдицата, на която да се хванат някои адвентисти. Любовта е привлекателна дума. Тя е самата същност на евангелието: “Защото Бог толкова възлюби света...”. Но любовта, както и много човешки думи, е крехка. Тя може да бъде деформирана и изопачена, за да прикрие някои учудващи човешки разсъждения. В първите години от моята практика като адвокат по гражданско право, когато участвах в съдебни процеси, понякога виждах разбити семейства (и наранени деца!) в резултат на новата “любов” на някой баща.
В теологична обстановка този термин е почти неустоим. Поради това повечето християни забравят, че крайният израз на любовта са Десетте заповеди. Първите четири са начинът, по който показваш любов към Бог, а следващите шест – към ближния.
Една от тях – четвъртата – ще бъде доктриналният въпрос в края на времето, който показва дали наистина обичаме Бога повече от възможността да работим, да купуваме или продаваме.
И все пак планът за повторно обединение на християнството, формулиран с ювелирна прецизност от двама йезуити, носи скрито послание, което дори някои адвентисти може и да не разпознаят. То присъства само по себе си като въпрос: Защо допускаме “доктринални” въпроси да ни разделят от други християни?
Всичко това води до още една стъпка към предложението на Ранър: Премахни доктрината като източник на борба. В неговия план на никой църковен член в това обединение няма да бъде разрешено да отхвърля догмата на друга църква. Всичко ще бъде “на масата” и няма да бъде отхвърлено от никого.
Забележете две особени характерни черти на йезуитския план:
1. Известно е, че повечето протестанти сега са дотолкова “либерални”, че ще следват изцяло своите лидери в новото обединение.
2. Същите водачи ще вършат добре политическата си “домашна работа”, подготвяйки внимателно мнозинството от църковните членове да застане на тяхна страна.
Планът съвпада много добре с целите на Ватикан II. В “Постконсилиумни документи” на Ватикан II, 515 стр., намираме следното упътване: “Когато спънките, пречещи на църковното общуване, бъдат преодолени, обединението на християните може най-накрая да бъде възстановено и да се чества евхаристичното тайнство”.
Подчертал съм в курсив последните четири думи, защото те разкриват колко дълбоко се предполага, че християнството ще се събере отново с Рим. Евхаристията е самото сърце на католическото богослужение. Рим призовава още веднъж “всички християни” да участват в жертвата на литургията.
Защо от протестантска перспектива римокатолическата литургия е такъв проблем? Защото тя поставя един човешки свещеник да има “власт” над Христос. Когато свещеникът вдига чашата, той “жертва” Христос отново – символична заблуда, която е коствала смъртта на Моисей. Така всяко намаляване на разликите между протестантската и католическата светопричастна служба съдържа в себе си семената за унищожението на протестантството.
Как човек може да усети, че такова движение е в ход тихомълком в една протестантска църква? Намек за това би могло да бъде хитрата и фина промяна на Господната вечеря в църква с католически виждания или появяващи се тайнствени техники за светопричастна служба.
Обърнете мислещите водачи на протестантизма! Очаквайте да намерите либерално и покорно мирянство! Образувайте икуменическо единство, в което пастори си разменят амвоните! Приемайте доктрините на всяка друга църква! Признайте папата като гарант на единството! Това – сумирано – е планът.
Сравнете всичко това със “Свидетелства към проповедници”, 474 стр. Така, както Елън Уайт описва един сатанински план за неутрализиране на адвентизма:
“Трябва да упражним цялата си мъдрост и остроумие, за да впримчим онези, които почитат истинската събота. Чрез онези, които притежават само формата на благочестие, но не познават силата му, можем да спечелим мнозина, които иначе биха ни навредили много. Принадлежащите към тази класа са способни и интелигентни и ще служат като стръв за привличане в нашите примки. Ще имам на тази основа като мои агенти хора, поддържащи фалшиви доктрини, смесени с достатъчно истини, за да могат да измамват души”.
“Мнозина не ще се боят от тяхното влияние, защото тези водачи изповядват същата вяра.”
Резултатът? “По този начин ще стигнат до заключението, че изискванията на Христос са по-малко стриктни, отколкото те някога са вярвали и че чрез съобразяване със света биха упражнили по-голямо влияние над светските хора. Така те ще се отделят от Христос и вече ще са готови да осмиват своята предишна ревност и посвещение.”
Това е план за унищожаване на адвентизма. Ще проработи ли? Ужасният отговор е, че почти ще успее! Елън Уайт направо предупреждава, че църквата може да изглежда, като че ще падне.
Но тя добавя едно обещание: “Тя няма да падне! Тя остава, докато грешниците в Сион бъдат пресети. Това е ужасно изпитание, но въпреки това трябва да се случи!” (Ellen White letter to G. I. Butler and S. N. Haskell. December 8, 1886; see The Upward Look; Washington: Review and Herald Pub. Assn., 1982, p. 356).
Забележете, че при пресяването не праведните са хората, които в края напускат, и следователно всеки призив да се напусне адвентизмът заради нещо “по-чисто”, е заблуда. Църквата “няма да падне!” Защо? Защото е все още Божията църква и в нея все още има вярващи, посветени на адвентната вест! “Остатъкът, който очиства душите си чрез послушание спрямо истината, набира сила от процеса на изпитанието, изявявайки красотата на светостта сред обкръжаващото отстъпление” (Ibid.).
1. Известно е, че повечето протестанти сега са дотолкова “либерални”, че ще следват изцяло своите лидери в новото обединение.
2. Същите водачи ще вършат добре политическата си “домашна работа”, подготвяйки внимателно мнозинството от църковните членове да застане на тяхна страна.
Планът съвпада много добре с целите на Ватикан II. В “Постконсилиумни документи” на Ватикан II, 515 стр., намираме следното упътване: “Когато спънките, пречещи на църковното общуване, бъдат преодолени, обединението на християните може най-накрая да бъде възстановено и да се чества евхаристичното тайнство”.
Подчертал съм в курсив последните четири думи, защото те разкриват колко дълбоко се предполага, че християнството ще се събере отново с Рим. Евхаристията е самото сърце на католическото богослужение. Рим призовава още веднъж “всички християни” да участват в жертвата на литургията.
Защо от протестантска перспектива римокатолическата литургия е такъв проблем? Защото тя поставя един човешки свещеник да има “власт” над Христос. Когато свещеникът вдига чашата, той “жертва” Христос отново – символична заблуда, която е коствала смъртта на Моисей. Така всяко намаляване на разликите между протестантската и католическата светопричастна служба съдържа в себе си семената за унищожението на протестантството.
Как човек може да усети, че такова движение е в ход тихомълком в една протестантска църква? Намек за това би могло да бъде хитрата и фина промяна на Господната вечеря в църква с католически виждания или появяващи се тайнствени техники за светопричастна служба.
Обърнете мислещите водачи на протестантизма! Очаквайте да намерите либерално и покорно мирянство! Образувайте икуменическо единство, в което пастори си разменят амвоните! Приемайте доктрините на всяка друга църква! Признайте папата като гарант на единството! Това – сумирано – е планът.
Сравнете всичко това със “Свидетелства към проповедници”, 474 стр. Така, както Елън Уайт описва един сатанински план за неутрализиране на адвентизма:
“Трябва да упражним цялата си мъдрост и остроумие, за да впримчим онези, които почитат истинската събота. Чрез онези, които притежават само формата на благочестие, но не познават силата му, можем да спечелим мнозина, които иначе биха ни навредили много. Принадлежащите към тази класа са способни и интелигентни и ще служат като стръв за привличане в нашите примки. Ще имам на тази основа като мои агенти хора, поддържащи фалшиви доктрини, смесени с достатъчно истини, за да могат да измамват души”.
“Мнозина не ще се боят от тяхното влияние, защото тези водачи изповядват същата вяра.”
Резултатът? “По този начин ще стигнат до заключението, че изискванията на Христос са по-малко стриктни, отколкото те някога са вярвали и че чрез съобразяване със света биха упражнили по-голямо влияние над светските хора. Така те ще се отделят от Христос и вече ще са готови да осмиват своята предишна ревност и посвещение.”
Това е план за унищожаване на адвентизма. Ще проработи ли? Ужасният отговор е, че почти ще успее! Елън Уайт направо предупреждава, че църквата може да изглежда, като че ще падне.
Но тя добавя едно обещание: “Тя няма да падне! Тя остава, докато грешниците в Сион бъдат пресети. Това е ужасно изпитание, но въпреки това трябва да се случи!” (Ellen White letter to G. I. Butler and S. N. Haskell. December 8, 1886; see The Upward Look; Washington: Review and Herald Pub. Assn., 1982, p. 356).
Забележете, че при пресяването не праведните са хората, които в края напускат, и следователно всеки призив да се напусне адвентизмът заради нещо “по-чисто”, е заблуда. Църквата “няма да падне!” Защо? Защото е все още Божията църква и в нея все още има вярващи, посветени на адвентната вест! “Остатъкът, който очиства душите си чрез послушание спрямо истината, набира сила от процеса на изпитанието, изявявайки красотата на светостта сред обкръжаващото отстъпление” (Ibid.).
RSS Feed
